Рядко се случва да срещнеш двама шампиони в един ден. Единият се казва Даниел. Другият Цветан.
Първият е родом от Варна. Съдбата го свързва завинаги с бокса още от 6-годишна възраст, въпреки че в началото е смятал да се насочи към плуването или спортната гимнастика. Баща му го води в залата, но надали е вярвам, че ще се превърне в легенда на българския спорт.
Вторият шампион се върна наскоро от държавното първенство по бокс за юноши младша възраст в Русе с титла в категория до 54 кг. Неговият дядо заражда интереса към бокса, който с всеки изминал ден нараства все повече.
Скромен и неподправен, с леката и уверена походка на спортист, олимпийският шампион от Атланта 1996 Даниел Петров - Пинчера излъчва спокойствие и приветливост. Никога не забравя усмивката. Искреността се чете в сините му очи. От два месеца е треньор към клуб “Левски”. Вече може да се гордее и с първия си шампион - Цветан Хаджииванов. Двамата се разбират с поглед. Момчето приятелски нарича Даниел – бат’Дидо.
“Не ми беше особено трудно да победя този път - сподели младият шампион. - На финала си мислех, че се изправям срещу най-лесния ми противник. Така изглеждаше отстрани. Тренерът ми каза: “Не го подценявай!”. Беше прав. Момчето нямаше чиста игра. Тогава боят става труден.”
Това е основният съвет, който Даниел дава на учениците си преди да излезнат на ринга – никога да не подценяват противника.
“Победите му бяха много убедителни. Съдиите просто не можеха да кажат нещо”, добави самият Даниел.
За всеки боксьор излизането на ринга е съпътствано с голямо напрежение. Стъпката от тренировъчната зала към състезанието е огромна. Събиране на кураж, очаквания за тежки удари и предстартова треска.
“Никога не ме е страх от боя – твърди Цветан. - Страх ме е да не загубя, да не се изложа. Веднъж стъпя ли на ринга - забравям всичко. Отпуснат съм и се опитвам да чувам какво ми говори треньорът. Съсредоточен съм и търся само победата.”
Подготовката е тежка и изисква постоянство. Според Даниел едно от най-трудните изпитания в бокса е поддържането на килограмите за категория.
„Момчетата си лягат гладни – казва Петров. - сутрин хапват нещо малко. При нас не става дума за диети. Тук си е направо гладуване и жадуване. Трябва да имаш много воля.”
Вълнението и бащинската привързаност се долавят в гласа на бат’Дидо, когато говори за своите ученици. Изглежда, че човек трудно се променя - сега той е напълно отдаден като треньор, както навремето е бил като състезател. Иска да предаде опита си на всички, които имат желанието да се занимават с бокс. Това, което някога сам е учил от своите треньори, се е доказало като ключ към успеха през годините на неговата състезателна кариера.
“Искам да видя моите боксьори както мен някога са ме гледали треньорите ми - на почетната стълбичка. Най-желаното постижение за мен е да имам олимпийски шампион”, мечтае легендата.
Ролята на състезателя и треньора е много различна, но може да се окаже изненадващо близка. Даниел е минал през едното. Сега е време да даде своя дан и за другото.
“Разликата е, че сега не ми се налага да свалям килограми – смее се бат’Дидо. - Напрежението и отговорността са същите. Винаги искам да се връщаме с победа. „Левски” е голям клуб и трябва да сме шампиони.”
Дали самият той ще е на ринга или някой от учениците му, няма значение. Вълнението е огромно и в двата случая.
“Напрежението си е същото, когато някое от момчетата се боскира – разкрива чувствата си Даниел Петров. - Много се вълнувам покрай тях. Даже съдиите ми правят забележки, че постоянно ставам и сядам.”
Даниел иска от учениците си никога да не се отказват. Съветите, които обикновено им дава, е да се притесняват по-малко преди състезания. Признава, че не може да се мине без предстартова треска. Спокойствието и мисълта за победата са задължителни за успеха. Вечер преди състезание бат’Дидо събира около себе си младежите. Те са притръпнали в очакване за утрешния ден, но очите им крият нестихващ интерес към многобройните истории на големия шампион. По бащински им разказва някоя случка с участието на него и останалите епични имена в българския бокс Серафим Тодоров, Тончо Тончев, Свилен Русинов, Киркор Киркоров или Ивайло Маринов. Хем, за да ги разсее, хем и той да се потопи отново в спомените.
“Трябва здрава психика и много воля, спортен инат – чертае елементите на победата Даниел Петров. - Техниката е задължителна. Боксът е надиграване. Не трябва да има безразборни удари. Искам учениците ми да се стремят към чиста и красива игра.”
Според бат’Дидо Цветан е най-техничният боксьор в момента. “Боксът е красив спорт. Искам и играта ми да е такава”, споделя младият шампион.
Интерес от младите засега не липсва. Идват в залата, опитват и някои от тях остават. Малко са истински амбициозните момчета и момичета.
“Нашият спорт е много индивидуален и много мъжки – добавя Петров. - Колкото и да вика треньорьт или публиката, боксьорът е сам горе на ринга.”
В днешни времена интересът към атрактивните боксови състезания е много малък. Жалко е, че в русенската зала едва 20 човека се насладиха на таланта на Цветан и останалите млади таланти. Останалата част от публиката се състои от състезатели, треньори и съдии. Преди години само с влизането си в залата Даниел Петров се е чувствал като на гладиаторска арена. Хиляди българи са ставали на крака. Неговите победи са били аплодирани. Хората са знаели, че имат честта да гледат една велика личност, която е изкачила всички възможни стъпала в спорта. При Цветан е по-различно. Той е свикнал с липсата на публика и интерес от страна на медиите. За него е важно, че има подкрепа от близките си.
“Ако не беше дядо ми, никога нямаше да стигна дотук – не се плаши от трудностите Цветан. - Винаги ми помага, за което съм му безкрайно благодарен. Също така искам да благодаря на бат’Дидо, на клуб „Левски”, на директорите от училище и на предишния ми треньор.”
Колкото до бат’Дидо, едва ли има нещо, което може истински да притесни ветерана. Доказал се е на толкова много първенства. Спечелил е всички възможни трофеи. Нагледал се е на достатъчно убийства и изнасилвания през 11-те си години работа към отдел “Тежки престъпления” в МВР. Сега свързва бъдещето си единственото с професията на треньор.
“Искам децата да продьлжават да ме обичат и уважават. Да вървим напред и да гоним успехи”, пожелава си Пинчера.
Мечтата на Цветан и на още много момчета е да се изкачат на почетната стълбичка. Мечтата на Дидо е да вижда учениците си като шампиони.
„Искам да плача от радост заедно с тях. Нищо не може да се сравни с щастието да гледаш как националният флаг се издига бавно. Звуците на химна танцуват из залата, а очите ти се пълнят със сълзи. Всички те гледат и съпреживяват с теб. Гордостта е огромна”, с дълбок дъх завършва шампионът.
Петя Колева
Досие
Възраст: 39
Роден град: Варна
Ръст 168 см
Категория: До 48 кг
Успехи: Световен шампион за юноши от Пуертo Рико’89, двукратен европейски първенец (1993 и 1996 г.), световен шампион (1995 г.), носител на Световната купа (1995 г.), олимпийски шампион (1996 г.), сребърен медалист от Игрите в Барселона’92. 4-кратен носител на Купа „Странджа”. Капитан на националния отбор.
Петя Колева
0
